БЪЛГАРСКА ДЕМОКРАТИЧНА ОБЩНОСТ

Д-р Панайот Ляков: Партия алианс – мрежа за партньорство

„Дилър или Лидер – това е въпросът”

Има ли обективни предпоставки за възникването на партия алианс? Промяната или реформирането на партийните организации се налага от обективни фактори – трайното „свиване” на партийните организации, глобалната  и пряка политическа комуникация между лидери и гласоподаватели, осигурена от електронните медии, държавното финансиране на партиите, парламентарният и/или управленски „абонамент”, тенденцията към трайно партийно споразумяване – политически картел. Променената среда къса „живи” връзки между гражданите и техните политически представители и партиите вече не са посредници между гражданското общество и държавата. Те са  слети с държавата и като административни структури осигуряват функционирането на парламентарната демокрация : предлагат неизбежните кандидати за съветници, кметове, министри, депутати и т.н. За това държавата им плаща, изглежда недостатъчно, защото те непрекъснато търгуват и осребряват политическите си позиции. Последицата е агония на политическото представителство, изразено във вертикалното  разделение: „ние”, тук долу и „Те”, там горе. Или както грубо се изразяват най-отчаяните от еректората (няма грешка, думата  е моя) – „Няма леви, няма десни, всички са за бесене”. Това е диагноза, означаваща, че партиите вече не са посредници между гражданското общество и държавата. … За да се прехвърлят партийните граници и образуват граждански коалиции са необходими също организационни способности  за „Партньорство и отговорност пред обществото” и „Адаптивност”. Без тях  партията няма да навлезе в модерната форма на мрежова организация (партниращи си независими структури), при която вътре и навън от организацията се изграждат разнообразни мрежи на партньорство, сътрудничество и подкрепа… Партията се развива като асоциация със силно гражданско присъствие  и контрол  в дейността й. … Българските партии са затънали в блатото на ценностната деградация и измъкването им налага да решат категорично съдбоносната дилема „Дилъри или Лидери”. Дилърството в политиката е актуален занаят,  неизбежно води до загуби на най-ценния политически капитал – доверието, но за сметка на това носи реални печалби. Тук се намесва и влиянието на картелния модел – ясно очертана тенденция за междупартийни споразумения за овладяване и използване на държавните ресурси. … Партиите са противници наужким, за пред баламите, а скрито се съюзяват и споразумяват за разпределение на  позиции в трите власти, изгодни назначения, за икономическа инвазия – приватизационни сделки, концесии, обществени поръчки, за пазаруване на влияние и т.н. Конкуренцията за електорална подкрепа е въздържана, лишена от остри нападки и разобличения. Държавните субсидии  са сериозни и гарантират финансово дейността им. Освен това партиите разполагат и с привилигерован достъп до държавните медии. Образно казано те са се просмукали и сраснали с държавната тъкан. Партията или партиите картели са част от държавата и са абдикирали от гражданския си дълг. Политическите цели са силно видоизменени и не обхващат стратегически проблеми и реформи. … Този процес означава, че те са загубили гражданската  и са придобили финансова (олигархична) легитимност. Това не са политически лидери, а дилъри.  Доброто лидерство предлага на гражданите модерни проекти, перспектива за  справедливост, благополучие и  споделяне на властта. Само то дава шанс на партиите да върнат своята гражданска легитимност. Затова ни се струва логична следната хипотеза – политическото лидерство е немислимо без алианс, който обхваща гражданското общество и политическото тяло на държавата, намира баланс на интересите и обединителни цели. Партията алианс е отворена към всеки човек, тя създава мрежа от граждански партньори и автономни местни общности и така усилва организационната си мощ. Партньорството е всекидневна политическа практика, а не се проявява, по-точно демонстрира, само по време на изборните кампании. Тук не се прави съществена разлика между партийни членове и останалите подръжници, характеризирани като симпатизанти. Важно и за едните и за другите е, че те упражняват правата си по отношение на подбора за изборни и партийни длъжности, за определяне на политическото поведение, коалиционната политика и др. като личности, а не като делегатски представители и участници в партийни форуми. За това спомага електронното управление. Поддръжниците на партията се присъединяват и общуват директно с централните органи и това е модел на пряка демокрация. Тази многобройна ангажирана маса с легитимни граждански и организационни пълномощия придава сила на организацията и увереност на нейните лидери. Те винаги могат да се обърнат към нея за съвет или подкрепа и съответно да коригират националната политика. Това изолира до известна степен местните организации и лидери, но пък тяхната автономност е запазена и те решават самостоятелно всичко, свързано с местната политика. Принципът на самоуправление и свобода на местните общности е привлекателен за много хора, които го сравняват непрекъснато с йерархичната и затворена общинска власт, която е най-близо до хората и би трябвало изцяло да им принадлежи, а фактически напълно ги е изхвърлила от управленския механизъм. … Партията алианс е изградена като мрежа за партньорство и това е нейната политическа визия, стандарт за политическо поведение. Тя се конкурира с другите партии като използва съвременни управленски модели и изгражда постепенно свои оригинални способности за политическа дейност. Безспорно това е реформаторска и етична организация, която е независима (не се контролира от олигархията) и не участва в политически картел. Тя има чист морален облик, защото политиката и е основана на ценности и е вярна на избирателите си. Партията използа Е-комуникации и играе ролята на координатор между гражданското общество и държавата… И най-важното – не е партия, сраснала се с държавата. Всъщност, голямата промяна е отхвърлянето на модела на политически картел – на споразумяването на партиите за извличане на финансови облаги от политическата дейност. Партията алианс е отрицание на този модел и ще го разруши с появата си, защото при прохождането си ще бъде непримирима и силна опозиция. А във властта ще въведе стандартите за почтено управление със силно гражданско участие и ще разруши статуквото на удобния за всички консенсус „Ще крадем заедно, има за всички”. … Това е партия на промяната, против  статуквото, поддържано и възпроизвеждано от участниците в политическия картел. Партията алианс е приела управленска философия, основана на компететността, защото тя дава шанс на изостанали и слаби държави като България да се адаптират към „икономиката на знанието”. България може да преодолее изоставането си от напредналите демокрации като активира, мотивира и развие своите човешки ресурси в дългосрочна перспектива. Необходима е национална политика за опазване и възпроизводството на хора, за качествено и достъпно образование, широки възможности за допълнително обучение, преквалификация, специализация и особено за подготовката на компететни мениджъри. Най-трудният въпрос, свързан с появата и изграждането на партия алианс, е относно времевия хоризонт – дали това е хипотетична далечна перспектива за българските граждани или те ще съумеят да направят това в близките години. … Ако родените в свобода поколения, след 1990 г., искат да живеят в собствената си държава, в цивилизована среда, където царува Законът, те ще го направят. Те ще бъдат  достатъчно зрели, образовани и компетентни да направят своя житейски избор като свалят от власт амортизираните и корумпирани политици и техните господари. Ако им липсва смелост, ще си останат роби на олигархията или ще емигрират. А България ще си остане територия на произвол, на тотална корупция и безнадежност. Но да бъдем все пак оптимисти и приемем, че в следващите 9-10 години ще имаме действаща партия алианс, която ще  провежда политика на споделената власт и на свободния избор, на засилената лична и институционална отговорност. Тази политика на Разум, Разбирателство и Развитие е центрирана върху отделната личност – всеки човек е важен и значим. Модерната партия алианс ще бъде ефективна, но човешка организация, израстваща от гражданското общество и обърната към бъдещето, която има добър шанс за национално лидерство – да привлече хората за съвместно управление с девиза „Да управляваме заедно!”. Публикуваме откъси от идеите на Панайот Ляков за изграждане на партия алианс.

На България е нужно Социалното пазарно стопанство на Лудвиг Ерхард

Доцент Атанас Узунов споделя възгледите си за основните принципи на Социалното пазарно стопанство. Тази стопанско-етична концепция се стреми да засили личността, да я освободи от ежедневните материални грижи и от социалната принуда и да гарантира свободата на човека. Социалното пазарно стопанство е морален вариант на пазарното стопанство. То може да оздрави съществуващия в България обществен и стопански ред. С Атанас Узунов разговаря Господин Тонев.

Господин Тонев: Г-н Узунов, какъв е основният смисъл на концепцията Социално пазарно стопанство на Лудвиг Ерхард?

Атанас Узунов: Ерхард изгражда своята концепция в продължение на повече от половин век – от началото на 20-те до средата на 70-те години. Той тръгва от разбирането, че трябва да се постигне най-сетне помирението на обществото. Това може да стане само с концепция, която отчита уязвимото положение на човека спрямо анонимните механизми на модерното високорисково общество. Концепцията Социално пазарно стопанство не е някаква групова идеология, която разделя обществото на леви и десни. Тя е обърната към обществото като цяло и предлага реална възможност за неговото трайно помирение.

Тръгва се от идеята, че в модерното общество, основано върху разделение на труда, съществува функционална взаимна зависимост на всички от всички. За високорисковото индустриално и информационно общество става все по-изгодно държавата да подкрепя не само капиталистическия предприемач, както е в началото на индустриализацията, а свободното разгръщане на всеки индивид. Обществото може да се самоорганизира само от взаимодействието на самостоятелни самоотговорни хора. За тяхното утвърждаване според Ерхард е нужен един нов стопански и обществен ред, който за първи път в историята на човечеството съединява в синтез свободата на индивида със социалната сигурност.

Ерхард не одобрява нито атомизираното общество и стопанството на традиционния либерализъм, нито колективистичното общество на марксизма, а предлага общество на свободни и равни по достойнство хора. В неговото Социално пазарно стопанство ясно се определят задачите и функциите на държавата, групите и индивида. Държавата да се превърне в слуга и помощник на обществото и гражданите. Групите да се съобразяват с общото благо и да преустановяват нелепите си опити за силово преразпределение на доходите и състоянията. Всеки индивид съобразно социалната роля, която изпълнява, може ясно и еднозначно да проследи и прецени последиците от различните начини на своето поведение, а въз основа на Ерхардовата кръгооборотна икономическа теория да направи същото и за поведението на държавата, отделните групи и другите индивиди.

Ще добавя, че Ерхард (на снимката по-долу) разглежда своята концепция като единство от теория и политика на Социалното пазарно стопанство. Концепцията на Лудвиг Ерхард израства от взаимосвързаната критика на либерализма и Марксовия социализъм. Рационалистичната либерална теория и политика не е достатъчно обоснована с оглед на социологическите и психологическите дадености. На свой ред, макар според Лудвиг Ерхард Марксовата критика на капитализма да заслужава сериозно внимание, както революционните изводи на Маркс, така и препоръките му за стопанската и обществената политика остават неприемливи за него като човек, приемащ свободата за висша ценност.

Как този стопанско-етичен модел може да засили личността?

Като предлага устройствени мерки за освобождаването на човека от пролетарското съществуване и материалната несигурност чрез благосъстояние за всички и собственост за всеки, както и за духовното освобождаване от всякакви колективистични зависимости чрез утвърждаване на принципите на свободата и собствената отговорност във всички обществени сфери.

Пролетарско съществуване?

В модерното стопанство, основано на обществено разделение на труда, всеки живее от текущия си доход, получаван в резултат от готовността към сътрудничество с останалите. В свободното и демократично общество индивидът би следвало да разполага със свобода на избор на поминък. Но за огромна част от трудоспособното население такава свобода все още не съществува. Пролетарии са тъкмо хората, които не могат да избират доброволно своята трудова дейност, защото не разполагат със съответни ресурси. Те са принудени да излязат на трудовия пазар, на който по правило работодателите заемат по-силна позиция. Налице е т.нар. промишлен феодализъм.

От такава „свободна” икономика печелят малцина, а останалите водят пролетарско съществуване. Обществото в напредваща степен се поляризира и деморализира. Въпросът е как невероятното благосъстояние, създавано от пазарната икономика, да се разпространява върху все повече хора и в крайна сметка да стане благосъстояние за всички. Предложението на Ерхард е това да става чрез въвеждане и утвърждаване на действително свободно пазарно стопанство, което да е достъпно за всеки.

Това стопанство се основава върху конкуренцията на пазарите, при която доходите на всички участници се определят само от размера на техните постижения. В повсеместно и последователно осъществяваното пазарното стопанство рентиерските доходи постепенно изчезват, трудовите доходи постоянно нарастват и позволяват спестявания и инвестиции на работещите. В доходите на все повече хора се включват лихви и дивиденти. Обществото загубва своя пролетарски характер, преобладаващ днес в света.

L E 1

Къде вече са приложени принципите на Социалното пазарно стопанство?

Социалното пазарно стопанство се наложи най-напред след войната в Западна Германия чрез стопанската и паричната реформа, проведена от Лудвиг Ерхард през 1948 година. Успехът на модела доведе до разпространение на неговите принципи в Холандия, Австрия, Швейцария. Обединението на Германия стана въз основа на социалното пазарно стопанство. Естония също се обърна към Ерхардовите идеи, когато трансформира своята планова в пазарна икономика. Може да се каже, че европейската интеграция също решително се повлия от Ерхардовата концепция. Трябва да се добави, че след Втората световна война в страните на Европа повсеместно се наблюдават вълни от национализации и тежнения към социалистически планови идеи. Ерхардовият успешен модел на свободен и социален стопански ред спаси демокрацията и пазарното стопанство в Европа, а и в света. Ерхард победи Маркс.

Може ли да говорим за някаква духовна основа на този модел?

Ерхард смята, че са немислими общество, стопанство и наука без морални ценности. Неговият модел Социално пазарно стопанство е морален вариант на пазарно стопанство. Този модел се гради върху разбирането, че свободата на човека представлява най-висша, абсолютна ценност. Ерхард определя свободата като естествено право на човека, а не като възможност за всеки, гарантирана от държавата.

Свободата на човека в обществото наистина трябва да се ограничава, но не от държавата или други колективи. В противен случай и затворникът в килията си е свободен човек. Единствената възможност за действително реализиране на свободата на индивида е доброволното самоограничаване на собствената свобода, т.е. отказът от начини на поведение, които засягат свободата и благосъстоянието на другите. За Ерхард свободата винаги е социално ориентирана – всеки човек има изначална социална ориентация, т.е. стреми се да се съобразява с другите, търси тяхното одобрение, иска да се държи социално, като се справя сам със своите материални нужди, без да „тежи” на другите.

Но в общество, което боледува поради необуздавания и безогледен произвол на груповите и индивидуалните интереси, човекът започва да се превръща в безскрупулен егоист. Изходът според Ерхард е държавата да използва закона и правото, за да наложи ред в стопанството и обществото, ориентиран към общото благо. Следва да се подчертае, че Ерхард не се задоволява с формалната свобода. Според него истинската свобода е възможна само, ако се гарантира нейната материална основа.

Най-общо казано, концепцията предлага уникалната възможност за обществено помирение, основано върху фундамент от общочовешки нравствени ценности и цели, които могат да се одобрят, възприемат и преследват от всеки.

Как виждате мястото на човека в тази концепция?

Без желанието и волята на гражданина да се справя самостоятелно с житейските си проблеми, Социалното пазарно стопанство не може да съществува. Но държавата трябва да гарантира на всеки необходимата степен на защитеност и подкрепа спрямо организираните групи по интереси, за да може да активизира неговия граждански кураж да отстоява своята свобода и самостоятелност.

Каква е същността на устройствената политика?

Става въпрос за политическото намерение да се засилва значението на пазарното стопанство в хода на времето. Пазарното стопанство се третира от Ерхард не като политическа, а като устройствена цел. Целта е да се изгражда действително пазарно стопанство без всякакви ограничения и изключения. Политиката не цели да манипулира или обуздава пазарното стопанство, а да го направи достъпно за всеки, т.е. да осигурява на всеки човек възможност за самостоятелно съществуване.

Накратко, устройствената политика е политика на въвеждане, съхраняване и разпространяване на пазарната икономика. Държавата носи отговорност единствено за реда в стопанството. Тя трябва да наложи свободен и социален стопански ред срещу егоистичните групови и индивидуални интереси. Т.е. става въпрос в крайна сметка държавата да преразпределя стопанската власт в обществото в полза на всеки производител и потребител.

Ерхард не превръща въвеждането на пазарното стопанство в догма или самоцел. Той държи реализирането на пазарното стопанство да се съобразява с конкретните условия в страната и да протича по социално поносим начин. Пазарните реформи не бива да пренебрегват съществуващите социални проблеми, още по-малко да създават нови проблеми. Устройствената политика се нуждае от одобрението на гражданите, от тяхното убеждение, че Социалното пазарно стопанство е сигурен и непрекъснат път към свобода и благосъстояние.

Atanas Uzunov

Какво разбирате под „съхраняване” на пазарното стопанство?

Реалното пазарно стопанство е „политическо” стопанство. В исторически план пазарното стопанство възниква във феодална среда, т.е. при вече съществуващи властни позиции на едни спрямо други групи. Самата конкуренция постоянно създава властни позиции за победителите в съревнованието. Свободата на пазарите е непрестанно заплашена също от държавни или други колективистични въздействия. И страхът от конкуренция подтиква стопанските лица към бягство от частна отговорност и тайни споразумения. Следователно пазарното стопанство е заплашено от саморазрушаване. Неговото съхраняване изисква устройствена политика, която не допуска прекомерна концентрация на капитала и предотвратява злоупотребите със стопанска власт на пазарите.

Как може да се предотврати тази прекомерна концентрация?

Като се води политика на противопоставяне на изкуствената концентрация на капитала и на разсейване на производствената собственост сред трудовото население. Така не само се променя отношението на работниците и служителите към печалбата, но се постига самостоятелен живот от все повече граждани. Държавата трябва твърдо да отстоява принципа, доходите да се определят според постиженията, като полага всички усилия за премахване на паразитните публични и частни институции и свързаните с тях доходи.

Самото пазарно стопанство постига пълна заетост, ако домакинствата и предприятията вземат самостоятелни решения за потреблението и производството, без да се повлияват от изкушенията на спекулантите и внушенията на различни мними експерти. При тази спонтанно постигана пълна заетост пазарното стопанство става принцип на самостоятелно съществуване на индивида. Освен това, така се засилват позициите на работното население. Държавата трябва да води също така политика на стабилни пари и стабилно ценово равнище, която не позволява на продавачите на блага и услуги с монополни позиции да ограбват домакинствата чрез инфлацията.

Лудвиг Ерхард не е против големите фирми, защото са големи, нито е за дребните фирми, защото са дребни. Той смята обаче, че на тяхната различна степен на свобода трябва да съответства различна степен на отговорност за съхраняване на стопанския и обществения ред, т.е. с гарантиране на стабилните пари, пълната заетост и пълната частна отговорност.

Какво разбирате под „разпространяване” на пазарната икономика?

Последователното, но постепенно, а в крайна сметка цялостно разпространяване на пазарния принцип в почти всички области на обществото, включително здравеопазване, образование, екология. Както показва опитът, пазарният принцип е най-ефективен при задоволяване на различните обществени и индивидуални нужди. Но не става дума за абсолютизиране на пазарното стопанство, нито за пазарен фундаментализъм или за изграждане на пазарно общество, защото се тръгва от позицията, че пазарните връзки не са единствените, още по-малко първичните, които интегрират обществото. За такива се приемат общочовешките нравствени ценности и общоодобримите цели, поставяни от обществената и стопанската политика.

Каква е ролята на държавата в Социалното пазарно стопанство?

Индустриалното и информационното общество се нуждае от силна държава, която иска и може да наложи реализиране на общото благо спрямо частните интереси. Това означава на практика, че с напредващато излизане на държавата от икономиката и отказването от всякакво регулиране и ограничаване на пазара, тя трябва да засилва своята устройствена функция – да съхранява свободния социален стопански ред, да активизира стопанските лица, като отстранява анонимизирането, колективизирането и бюрократизирането на отговорността на всеки.

Къде е разликата спрямо капитализма „laissez faire”?

Стопанската класика свежда държавата до „нощен пазач”, след като си свърши работата по изграждане на законодателство за защита на частната собственост и изравняване на социалните групи чрез премахване на раздадените преди това от нея привилегии на едни или въведените от нея дискриминации за други. Но представителите на класиката не забелязват, че по този начин не може да се премахне вече съществуващото и увеличило се в хода на индустриализацията фундаментално различие между групите, които притежават и групите, които не притежават ресурси за съществуване. Свободната игра на пазарните сили при това условие поляризира в нарастваща степен обществото. Ерхард смята, че държавата трябва да направи всичко възможно да възстанови нравствената обвързаност на свободата на всеки с общото благо и да вгради и гарантира материалната и духовната свобода на всеки в правов и стопански ред, което ще позволи да се възцарява все повече социална справедливост.

Могат ли устройствените принципи на този стопанско-етичен модел да намерят подходящи социални условия и в България?

Изграждането на пазарно стопанство, ако допуснем, че такава цел наистина е преследвана от политическия елит в България от края на 80-те и в последващите години, не протече успешно и доведе до хаос в икономиката и нищета за големи части от населението. За съжаление, както нашата широка общественост, така и нашите политици не познават дълбоко обмислената и дългосрочна концепция на Лудвиг Ерхард.

Имаме нужда от разясняване и разпространяване на идеите на Социалното пазарно стопанство, защото тъкмо те ще разбудят съзнанието на българина за ценността на свободата, ще възвърнат неговата вяра в постижимостта на свободата в съвременна България. Нуждаем се от оздравяване на съществуващия обществен и стопански ред. Важното е нашите граждани да осъзнаят, че Социалното пазарно стопанство е единствено сигурният начин, България бързо да се превърне в благосъстоятелна държава. Изграждането на нашето свободно настояще и бъдеще може да бъде завладяваща и вдъхновяваща задача, особено за младото поколение.

Доцент д-р Атанас Узунов е преподавател в Стопанския факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на монографиите „Социалното пазарно стопанство. Идея, концепция, практика”, „За теорията на порядъка”, съставител е на сборника „Избрани мисли на Лудвиг Ерхард”. Неотдавна излезе от печат неговият основен труд „Теоретичният фундамент на социалното пазарно стопанство”, изследване на научните и духовни пластове, от които израстват идеите на Лудвиг Ерхард. Атанас Узунов преподава и живее в София.

 

Спомени на Ангел Мирчев за съпротивата срещу комунизма

Ангел Бойчев Мирчев е роден през 1931 г. в село Изворово, община Харманли. Като ученик в гимназията в град Харманли участва в конспиративна младежка група за съпротива срещу комунизма, създадена от Тодор Костов Кавалджиев (бивш вицепрезидент на България), наречена МОГ – Младежка оранжева гвардия. Почти всички са гимназисти, 50-60 човека, срещат се поединично, за да не бъдат разкрити, имат намерение да разширят борбата и да търсят връзка с горяните в Сливенско и в Родопите.

През 1951 г. Държавна сигурност разкрива конспиративната група и след известно време нейните членове са арестувани. 11 души са осъдени, Ангел Мирчев е осъден на 8 г. затвор, които излежава в пазарджишкия затвор, в една килия с Константин Муравиев, последния министър-председател на България преди 9 септември. По ирония на съдбата в същата килия изтърпява присъдата си и председателят на Народния съд Стефан Манов (жестоко инквизиран, защото трябвало да признае, че е троцкист и английски шпионин).

Днес Ангел Мирчев живее в град Харманли и разказа пред нас спомените си за тези бурни дни, когато като млади гимназисти са имали смелостта да се притивопоставят и да издържат гнета на една тоталитарна система. Ето част от споделените спомени:

„В лятна ваканция сме, аз съм при родителите си в село Изворово. Тодор Кавалджиев ми праща по пощата писмо, в което пише: „Приятелката не дойде на срещата. Изневяра, подла изневяра, длъжен съм да ви предупредя.” (Информацията изтича от тяхна съученичка, член на конспиративната група).

На 26 юли 1952 г. след полунощ служители на МВР нахлуха в къщата на баща ми, извършиха обиск и конфискуваха земеделска литература, мои стихове, списъка на организацията и няколко агитационни материали. Заведоха ме до общината и ме качиха в една камионетка, в която бяха насядали няколко милиционера. Бях първият арестуван. Започна да се развиделява, накараха ме да легна на пода, вързаха ми ръцете и краката, сложиха ми превръзка на очите. Камионът потегли, загубих представа за време и място. От време на време чувах писъците на близките, когато извеждаха поредния арестант от някое село, докато камионът се напълни.

По едно време камионът спря в някаква стръмна местност, различих я по това, че камионът се наклони, настъпи пълна тишина и тогава чух човек от милиционерите да казва: „Много сухо, трудно се копае.” Изтръпнах, бяха диви времена, безотговорни и съвсем в нормите беше да те ликвидират и да изчезнеш. Ти плашил ли си се някой път, да усетиш как косата ти се изправя нагоре. Усетих как човекът до мен се подмокри от страх. Помислих, че това е краят. След малко камионът заработи и пак потегли, без да знаем нито време, нито посока.

Не след дълго камионът пак спря, чу се ромолене на река, сигурно река Марица и отново ни обзе страх. Мислех, че този път са решили да ни удавят. Изглежда мъчителите ни устройваха тези спирания, за да ни уплашат. Но по-кошмарни преживявания от тази дълга нощ не съм имал през живота си.

Крайната спирка беше Хасково, почнаха един по един да ни изкарват от камионетката и ни натикаха в килиите на Държавна сигурност, където изкарахме 100 дни разпити. Три дни водеха нови арестанти. Дълго не ни даваха никаква вода, а беше лятно време. Липсата на храна ни превърна в живи трупове.”

Процесът продължава 3 дни, водят ги вързани от милицията към съда през шпалир от граждани. Осъдени са 11 човека, другите ги интернират или освобождават. Ангел Мирчев е осъден на 8 години затвор. Присъдата на Хасковския окръжен съд от октомври 1952 г. гласи: „Признава подсъдимите за виновни в това, че са образували и ръководели организация, която си поставила за цел да събори, подрови или отслаби народнодемократическата власт в Народна република България чрез преврат, бунт, метеж, терористически действия или общоопасни престъпления..”

A Mirchev

Ангел Мирчев като кандидат за вицепрезидент, издигнат от Българска демократична общност

Въпреки тежестите, през които минава младостта му и целият му живот, въпреки разочарованието от начина, по който са осъшествени промените в България, Ангел Мирчев намира силата да запази и изрази дълбочината на своята човечност:

„От висотата на моите години и житейския ми опит съм се освободил от много неща и съм прозрял много илюзии и измами. Много. Чак сега разбирам колко съм бил силно вярващ, непоколебим. Но сега тази вяра взе да се разколебава. Коя вяра – вярата в доброто, в реда, в това да отдадеш сили и да работиш в името на светли идеали, вярата в истината и справедливостта.

Като разсъждавам глобално, наистина продължаваме да вярваме, но това е сляпа вяра. Разбирам, че глобално нещата така се развиват, били са такива от дълбока древност досега, нещата са се развивали противоречиво и все е имало някой да вярва, и все нещата не са се променяли по същество.

Както казва поетът Вапцаров „два свята, единият излишен”. От край време един свят е бил винаги излишен, но все го има. Открай време борбата между слаби и силни, между бедни и богати, между експлоатирани и свободни си остава. Само че се модифицира, придава й се цивилизован вид.

Един професор по земеделие казваше: „Така ще те изпитам,че и двойка да ти пиша, да ме харесаш. Такъв режим ще приложа, ама най-рафинирания, да те заблудя и да ме вземеш за светец.”

Аз вярвах, но вече трудно мога да повярвам, че може да се случи нещо. Свобода, това е нещо твърде виртуално, нещо твърде измамно, нереално, съществува като абстрактно понятие, към което има голям стремеж, но всъщност не може да се реализира.

Викам му на Тодор Кавалджиев: „тази конспирация ще ни изяде главите”. „А, не е така”, казва той – „утре нашият селянин ще те засуче със цървула по врата и ще те каже, ти, интелигентино, какво направи ти за моята свобода. Значи трябва да правим нещо, и то за тях.”

А сега, от време на време ми идва мисълта и да изрека: проклет да е, който е тръгнал със себеотрицание на борба в полза на себеподобния. Признание няма и смисъл няма.

Вярата обаче не ме напуска, но започна да линее. Това е от житейските ми прозрения и освобождаването от заблуди. Заблуда ли е това, че сме се противопоставяли – не, не, ние сме се противопоставяли, и с право, дори и никакъв шанс да няма за победа, това не трябва да се взема за лекомислие, в борбата е така, падаш, но вървиш напред.”

Разговорът записа Господин Тонев; февруари 2011 г., Харманли;

Ние от Българска демократична общност споделяме идеите на Социалното пазарно стопанство

Откъс от изказване на Господин Тонев, председател на Българска демократична общност, на международната среща с християндемократи от Холандия.

Българска демократична общност е нова политическа формация; тя се създаде с разбирането, че в основата на политиката са вградени ценности и принципи. За нас е фундаментално разбирането, че съществуват неизменни ценности, които не зависят от обществените условия и обстоятелства на политическата конюнктура, както и познанието,  че те имат дълбоки духовни корени.

Българска демократична общност е израз на желанието за самоорганизиране на личности със сходни ценностни представи, които не са загубили надежда, че нещата зависят и от тяхната ангажираност и активност. Ние споделяме християнското разбиране за същността на човека. Това е един реалистичен образ, той е основата за правене на етична политика.

Ние не пренебрегваме ролята на принципи и виждания, извиращи от християнството, за формиране на политически позиции. Думите, които изразяват в дълбочина смисъла и различието на тази нова формация са „личност” и „общност”. В България има достатъчно хора, които споделят подобни възгледи.

Такъв тип формация стъпва върху здрава основа, откъдето произтичат перспективите за нейното развитие. Убедени сме, че политическо участие като нещо смислено в ценностно отношение ще получи доверие в една общо взето недоверчива към ценностни измерения среда.

Насоките на развитие се споделят от много хора с близки възгледи –  за съчетаване на свободата със справедливостта, за силата на личността и нейното обогатяването в общността, за смисъла на семейството, традицията, родината, религията. Това са общи позиции на много граждани в България – че комунизмът е преди всичко морално бедствие, че с почтени усилия всеки човек може да постига успехи, а задачата на политиката е да създаде условия за това.

Българска демократична общност споделя принципите на Социалното пазарно стопанство. Тази стопанско-етична концепция изразява каузата за съчетаване на свободата със справедливостта. Тя изгражда правна и устройствена рамка, в която всеки човек може да разгърне свободата си, но която го подканва да поема отговорност не само към себе си, но и към другите. Благосъстояние не само за малцина, а за повече хора, за всички, е един от главните принципи на Социалното пазарно стопанство, които споделяме.

Разбира се, само този модел  не е панацея за създаване на трайно чувство за принадлежност на българските граждани към общност или идея, каквито моменти сме имали в нашата история. Идеята за създаване на Българска демократична общност се корени и в осъзнатата потребност да си полезен, да бъдеш в общност. Категоричното ни мнение е, че все повече хора ще оценят възможността да се присъединят към общности от свободни, самостоятелни личности и да дадат нов тласък на желанието си за лично, но и за общо добруване.  

Развитието на такава формация е и своеобразен тест за готовността на гражданите към самоорганизация и самоуправление. Като във всяко истинско начало, мога откровено да споделя, че никоя трудност не ни е спестена.Истинската  демокрация дава възможности  да се пребориш за мнението на хората и да превърнеш след време една все още непозната визия  на Българска демократична общност в политическа реалност. Това е идея, за която си струва да се работи непоколебимо.

Искаме да използваме ефективно Интернет за общуване и обсъждания, за да съединим енергиите и знанията на много хора. Уверен съм, че това е добър начин за участие в политиката, а не като се спускат отнякъде указания и хора. Когато малките групи или общности се свържат, това ще увеличи многократно стойността им. Бъдещето е на организации, които действат като мрежа, а не на лидерски, апаратно изградени структури. Тези неща са разумни и ще намерят подкрепа.

Християнството е религия на живота, на създаването, на творчеството

Откъс от изказване на Павел Павлов, преподавател в Богословски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”, на международната среща с християндемократи от Холандия.

Преподавам история на християнската църква. Не бих искал у вас да остане впечатлението за християнството като за някаква приказка от бабино време. Ще се опитам да съживя във вас това усещане за християнството като една жива общност, като една църква, като една жива традиция, която ние сме позабравили принудително, особено по времето на комунизма. Да усетим, че това е една жива традиция, която ние сме длъжни да продължим.

Нека поговорим за християнството като предизвикателство пред нас, като възможност, която има да се случи, като нещо, което ще се разгърне и ще даде плодове. Защо е толкова важно християнството днес, когато повечето хора се интересуваме от много ежедневни неща, битови  неща. Ние сме добри родители, добри съпрузи, стараем се много, но непрекъснато изживяваме някакъв драматизъм на неслучване, на някаква криза, която по-скоро е екзистенциална, отколкото финансова или някаква друга.

Бог създава човека и го създава по свой образ и подобие, да бъде творец, да бъде създател, да се труди, да се грижи, да стопанисва. Господ създава човека като завършек на творческия акт и му завещава света, за който той да се грижи, да бъде добър домакин, да го обработва, да го облагородява, да се труди.

И подобно на Бога човек да създава нови и нови чудеса на творчество. И когато има периоди, в които човек не може да изрази своето творчество, тогава той изживява една голяма трагедия. Защото той е създаден по божий образ и когато не може да осъществи тази своя богообразност, той страда, не може да отговори на предизвикателството, в което е поставен като сътворен по божий образ и подобие.

Христос е във всяко едно време – „тук и сега, винаги и навсякъде” – това е християнската перспектива. Християнство без църква няма, а църквата това е събрание на призвани, това е общността. В центъра на тази църква, на общността, е Христос – „Аз съм пътят, истината и животът”. Животът – това е победата над смъртта, това е основната ценност. Където е Христос, там е пълнотата на живота. Истината, която е Христос, тя ни освобождава

Ние, българите, казваме: да, България е християнска страна. Това е една традиция, нещо, което е било, което днес като че ли не е предизвикателство, не е възможност пред българина. Нещо, което само е било, дори не е вероятно и няма да бъде. Тази традиция или това предание е нещо изключително важно. Не само заради нас, заради това, че ние трябва да се спасим, да получим нашето спасение. Това е много важно за нас наистина, но това е важно преди всичко за бъдещето. За да има бъдеще е важно да се възстанови християнската традиция.

Не като поредна нова идеология, която да замени идеологията, изживяла времето си за няколко десетилетия. Християнството като основна наша ценност, защото е начин на живот. Защото е религия на живота, на създаването, на творчеството, на стопанисването, на изграждането.

Социалното пазарно стопанство и ценността на свободата

Откъс от изказването на доц. Атанас Узунов, Стопански факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”, на среща с християндемократи от Холандия.

Понятието Социално пазарно стопанство е единно понятие – свободен и социален стопански ред. В него социалното се обяснява от разбирането на пазарното стопанство като израз на свободата на човека. В центъра на Ерхардовата концепция стои идеята чрез стопанска и обществена политика да се засилва човекът, като се гарантира неговата материална и духовна свобода.

От духовна гледна точка Лудвиг Ерхард разбира Социалното пазарно стопанство като морален вариант на пазарното стопанство – свободата трябва да се свърже с реда и правото, за да цари повече справедливост.

Изходна точка за изграждане на коцепцията Социално пазарно стопанство са ценностите. Лудвиг Ерхард приема за абсолютна и най-висша ценност свободата на човека. За него тя е естествено право на личността, което никой не може да ограничава. Ерхард разбира свободата винаги като понятие, изпълнено със социално съдържание – свобода, ориентирана и към другите хора.

Концепцията Социално пазарно стопанство на Лудвиг Ерхард не предлага преразпределение на доходите в полза на слабите слоеве, тя предлага преразпределение на властта.

Но в общество, което боледува поради необуздавания и безогледен произвол на груповите и индивидуалните интереси, човекът започва да се превръща в безскрупулен егоист. Изходът според Ерхард е държавата да използва закона и правото, за да наложи ред в стопанството и обществото, ориентиран към общото благо. Следва да се подчертае, че Ерхард не се задоволява с формалната свобода. Според него истинската свобода е възможна само, ако се гарантира нейната материална основа.

Без желанието и волята на гражданина да се справя самостоятелно с житейските си проблеми, Социалното пазарно стопанство не може да съществува. Но държавата трябва да гарантира на всеки необходимата степен на защитеност и подкрепа спрямо организираните групи по интереси, за да може да активизира неговия граждански кураж да отстоява своята свобода и самостоятелност.

Концепцията на Лудвиг Ерхард Социално пазарно стопанство предлага уникалната възможност за обществено помиряване, основано върху фундамент от общочовешки нравствени ценности и цели, които могат да се одобрят, възприемат и преследват от всеки.

Имаме нужда от разясняване и разпространяване на идеите на Социалното пазарно стопанство, защото тъкмо те ще разбудят съзнанието на българина за ценността на свободата, ще възвърнат неговата вяра в постижимостта на свободата в съвременна България. Нуждаем се от оздравяване на съществуващия обществен и стопански ред. Важното е нашите граждани да осъзнаят, че Социалното пазарно стопанство е единствено сигурният начин, България бързо да се превърне в благосъстоятелна държава. Изграждането на нашето свободно настояще и бъдеще може да бъде завладяваща и вдъхновяваща задача, особено за младото поколение.

Ние, членове и съмишленици на Българска демократична общност:

 © 2019  Българска демократична общност

Ние се стремим да изградим една смислена, автентична и независима от пороците на прехода общност, която формира политика чрез неизменни общи принципи и ценности.

1000 София, България
Сайт: www.bdo-bg.com
Интранет Общност
Email: office@bdo-bg.com