Позиции на общността

Имаме нужда от мисия за една по-добра България, а не от симулативна политика

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Управленският квартет по Макиавели: преди всичко имайте власт!

Имаме нужда от мисия за една по-добра България

Правителството на четворната коалиция не изразява смисъла на протестите срещу модела КОЙ и срещу правителството на Пламен Орешарски – то падна не от силата на протестите, а поради решението на единия коалиционен партньор ДПС. Но е факт, че видни опортюнисти сред протестиращите получиха награда за участието си и своите минутки слава на килимчето на властта, като с неподправен ентусиазъм станаха параван за кратковременна политическа употреба.

Управленският квартет, състоящ се от ГЕРБ, Реформаторския блок, Патриотичния фронт и АБВ, всъщност представлява коалиция 4 ½ с добавка Пеевски. Начело на държавата (председател на Народното събрание, министър-председател и президент) са трима бивши членове на комунистическата партия, които гузно мълчат за принадлежността си към тоталитарната система. И до един са възторжени антикомунисти.

Правителството на Борисов е недопустим компромис според собствените критерии на самите участници в него, компромис, представян за неизбежност на националния интерес. Отричане от най-важните принципи, в които са се клели до вчера и които уж никога не биха нарушили – как да държат на думата си, когато това е против техните интереси. За пореден път, уж в името на това ДПС и БСП да останат привидно извън властта, т.нар. традиционна десница (този път разредена със земеделци, с остатъци от царската партия и даже с преименувани национал-патриоти) разчисти пътя към властта на единствено възможния в България бивш комунист. Изумителна е радостта им да са съучастници. Тържество на опиянението, че този компромис, който самите те отричаха като гнил и невъзможен, е най-доброто за страната, а оправданието – ДПС и БСП да са отвън. А истинската причина – те да са вътре, във властта, на всяка цена, без никакви светогледни или исторически задръжки.

В състояние на шеметност малката, наричаща себе си традиционна десница, лакомо реализира дълго отлагания, незадоволен нагон за власт. Напета и главозамаяна от неочаквания и за самата нея успех, втурнала се в голямата къща на държавното управление, тя се щура от стая в стая, готова да запълни всяка, макар и незначителна властова ниша. Припка по цялата управленска уредба, изказва се по всяка тема и ревниво тропа с крак винаги и веднага щом намери, че е пренебрегната.

Кумчо Вълчо този път играе ролята на добрия ловец, който няма нищо против такова палаво държане. Всичко е в процес на сложно напасване – макар и представян като труден избор на брак по сметка, в къщата има глъчка и оживление. Лека-полека нещата си идват по местата.

Кучето на двора е патриотично, с дълго проследимо македонско родословие, неоспоримо родолюбиво. Леко стряскащо на вид, но иначе добро по нрав. Може силно да джавка, страховито да се зъби, гордо да се изправя на задни крака, има силно развито обоняние на изток, а вече и на запад и глобално светоусещане за национална идентичност. Не хапе.

Подозираният за един от главните тайни организатори на церемонията е стар познайник – бивш първи мъж в държавата, дамгосван до неотдавна с агентурно име от новите си сподвижници, но вече приемлив и мъдър помирител, с когото играят взаимна игра на дистанцираност, коварство и обща изгода. Гледа отстрани и не се меси пряко във веселбата на младите.

Тържествената венчавка на обновената стара българска десница, трепетно пристанала на обръгналия в политическите бури на прехода стар народняшко-десен вълк, се случва пред скромна, но отбрана публика, заела местата с маркировка „дясно-център”, звучи Одата на радостта. Под одобрителните, просълзени от умиление погледи на брюкселските сватовници, се зарежда дълъг списък от зестри – размразени оперативни програми, допълнителни еврофондове, разтворени шенгенски обятия.

Странен звуков парадокс – кикотенето на съдебните барони, удобно притаени зад кулисите на политическото представление  – сред редовете в залата за зрители се чува странно преиначено, като тежък ропот и скърцане със зъби.

Вариация на вече гледани постановки с едни и същи сценаристи.

Отвън, пред касите, на които така или иначе билети не се продават, няма ентусиазирани тълпи. Липсва очакване за нещо по-добро и надеждно.

На медийния терен липсва необичайно смълчаният Борисов, но тук неуморно се перчат неговите активни и гласовити коалиционни партньори. Докато се вдига шум, докато се разпалват страсти и леко прехвърчат безобидни декоративни искри, в голямата държавна машина тихо и кротко върви процес на презареждане на властовата матрица. Правителство и неизбежност. Почти природен закон. Чиста прагматика, триумф по Макиавели: преди всичко имайте власт!

Управляват в режим на спонтанни тактически решения, като периодично търсят провокативни скандали (линейки с полицаи в гетата; съмнителни политически представители в културата), или експлоатират първичните емоции на хората (ебола в България), като осигуряват димна завеса за зрителите. Управляващият квартет не е решение, а част от проблема на политическа непоследователност. Реформи няма, няма и да има, ще има неизбежни ограничения, разстилане на бедността и сластни приказки. Усещане за поредната безпътица. Произвеждане на хаос. А хаосът ражда демони.

Кой печели и кой ще губи от това управление? КОЙ вече спечели! Управляващият политически квартет пребивава в набързо сътворена от него измамна властова представа, че сговорът им е наложителен и неотменим. За пореден път губещи са българските граждани.

България е изправена пред остро предизвикателство за премахването на симулативната политика. Бъдещето на всички е станало заложник на сегашните и вчерашни крепители на стауквото. Крепители (т.нар. политици, едри бизнесмени и медийни олигарси), които променят убежденията си през всеки политически цикъл. Крепители, заради които политиката страда от липса на автентичност, на последователност, политика, която поражда горчивото усещане за неистинност, за подмяна, лъжа и недоверие.

Българските граждани имат нужда от обща мисия, от истински родолюбци (не титулуващите партиите си с патриотични имена), които да направят дълбока промяна и да премахнат симулативната политика. Имат нужда от политика, която вдъхновява и дава увереност, сигурност и възможности за развитие на хората.

Идеята за една по-добра България е постижима, като се приемат и приложат принципите на Социалното пазарно стопанство. Струва си усилият да извършим това.